Да стоиш на стълбите пред ДНК „Пространство за съвременен танц и пърформанс“ в подлеза на НДК вече е различно преживяване. Чакането преди да влезеш в това пространство, което прие голяма част от независимата сцена на София, особенно след като Червената къща бе затворена, никога преди не е било тягосно. Уви, предчуствието, че дните на тази сцена са предброени и, че тя ще стане жертва на неразбирането колко е важна за независимите артисти и финансовите загуби, които пандемията нанесе на независимите изпълнителски изкуства в София и страната, се прокрадва от множество места още преди да си встъпил в дългия коридор, водещ до тъмното фоайе.
Влизайки вътре, Ива Свещарова и Вили Прагер ни подават цветни анти-стрес топки в случай, че имаме нужда от тях по време на последното представление на „Произведени за щастие“. Същите тези топки са разпръснати из цялата сцена - малка гора от цветни, меки и приятни на допир предмети, които трябва да ни помагат да се чувстваме по-спокойни и сигурни в моменти на емоционални кризи или осъкатяващ ни стрес, но гледайки как се търкалят при всеки неволен допир от страна на изпълнителите, докато някои от тях не паднат от сцента. В нас се прокрадва усещане за съмнение, че материалната среда, в която артистите са поставили себе си ще успее да удържи напрегнатото движение на телата им. Пространството на цветно щастие всъщност се разгръща като поле на тревожност. Нашият ход като зрители остава стискането на анти-стрес топката в ръцете ни.
Движението на изпълнителите протича между стимулиране на тялото и неговото стягане, последвано от незабавно отпускане. Сякаш тялото е заредено с импулс за разгръщане на движението, който бива мигновенно прекъснат - отново и отново и то остава да се движи между желанието си да се движи и невъзможността си да позволи това движение да продължи. Лицата на изпълнителите в началото на представлението преминават от преекспонирани широки усмивки, които постепенно изчезват в тревожно изражение. Към края лицата вече са престанали да предават знаци за четими емоции и по-скоро изглеждат концентрирани върху случващото се с осталата част на непрестанно движещото се тяло. В хода на спектакъла и двамата поставят върху бедрата си спортни уреди за електростимулация като в даден момент разменят помежду си устройствата за тяхното управление. Сега вече те взаимно решеават какво ниво на ток да пуснат един на друг и какъв импулс да предадат на чуждото тяло. Този акт остава далеч от метафората - в работата си Ива Свещарова и Вили Прагер винаги те оставят с усещането, че това, което гледаш, са артефакти от задълбочен процес, който не задава значения, а вместо това разгръща смислови потоци, отворени към зрителската интерпретация. Но все пак той присътва като жест на доверяване на контрола върху собственото тяло на някому другиму. Конкретната ситуация е подсилена от факта, че телата са женско и мъжко и това отваря полето за безбройни асоциации от нашите културни разбирания и памет за взаимоотношенията между женското и мъжкото. Краят на спектакъла обръща динамиката, създадена от качествата на движението на тялото и се превръща в едно комично, но дори на моменти гротескно освобождаване на енергия - изпълнителите застават на ръба на сцената и започват да се смеят истерично докато споделят на публиката рецептите си за щастлив живот: „Яж редовно“, „Разхождай се“ и други. Това е освежаващо иронизиране на търсенето на щастие и формулите, за които ни се иска да вярваме, че ни водят към неговото постигане. Спектакълът завършва с караоке прожекция на песента „What a Wonderful World“ на Луис Армстронг и колективно извисяване на ръцете на зрителите и стискане на анти-стерс топките в ръцете ни. „Произведени за щастие“ е награден с ИКАР 2019 в категория „Съвременнен танц и пърформанс“.
Творчеството на Ива Свещарова в последните години е белязана от артистичните ѝ партньорства с Вили Прагер в България и Роза Беерман в Германия. Нейната работа често попада в едно неназовано поле между театъра и танца, което рефлектира разнообразния ѝ професионален път, който пресича многократно различни естетически похвати и форми, школи и културни контексти. Започва театралното си образование в експерименталните класове на режисьора Николай Георгиев 4хС в 22 СОУ, София. Последовател на Гротовски, Георгиев си е поставил амбициозната задача да създаде алтернативно образование за театър в България, което да развие бъдещите изпълнители в работа с различни сценични жанрове и сред възпитаниците на Георгиев са и Вили Прагер, Стефан Щерев и Иво Димчев. Тя продължава образованието си в основаната от Георгиев програма „Синтетично и сценично изкуство“ в Пловдивския университет. От 2002 до 2006г. е част от трупата на Acto – Instituto de Arte Dramatica, Португалия, където прави и първият си самостоятелен спектакъл - „Transformation“ по „Метаморфозата“ на Франц Кафка.
В него тя се опитва да създаде спектакъл, следвайки философията за театър на Гротовски. Заедно с трима други актьори в подземието на стара сграда те представят текста на Кафка чрез отделни реплики от текста, които биват многократно повтаряни. На стената епизодично биват прожектирани мултимедийни фрагменти от кратки видеа с акции на актьорите, като например, разгряване на пръстите на ръцете пред клавитурата на лаптоп или ядене на плод. Прожекцията започва с кратък манифест за „чат канала“, който гласи, че той е пространство, където можеш да срещнеш нови и стари приятели, че е приятен за посетителите, че е новата ти държава, за която не ти трябва паспорт или виза, че в него си свободен и приканва зрителите да управляват живота си чрез клавиатурата и мишката на компютъра си. По този начин е въведено пространството на симулираната реалност между назовимия и неназовимия свят, като виртуалното пространство е представено като възможност за живот извън рамките на физическия свят - тема, която е в ядрото на „Метаморфозата“. Спектакълът е представен чрез диспозицията на значения и смислови пространства, но най-силно впечатление в него правят телата, заредени със силна психофизичека енергия. Трудно е да се отдели и назове конкретен вид движение, но от началото до края актьорите остават проводници на тези енергийни състояния.
През 2006 г. Ива Свещарова е стипендиант на програмата „danceWeb“ на фестивала „Impulstanz“ във Виена. След като се завръща в София през 2007 г. поставя спектакъла „Огледална фаза“ като на сцената тя излиза редом с Ралица Кашова и Мила Одажиева. Спектакълът е напълно различен от опита ѝ в Португалия, той е вдъхновен от портретите на голи женски тела на Егон Шиле и неговата техника да ги рисува, гледайки огледалния им образ. Той е физически, мултимедиен пърформанс, родил се от изследване на еротичните картини на Шиле и представените ни женски образи в тях.
Женското тяло и женските образи продължават да бъдат от водещ интерес за нея, особенно в работата ѝ с Роза Беерман предимно на немската сцена. Двете започват да си колаборират в Института по приложно театрознание в Гисен, Германия, където Ива и Роза завършват магистърската програма „Хореография и Пърформанс“. Мотивацията ѝ да работи с темата за женското тяло тя определя като реакция на това как жената и женствеността биват непрестанно репрезентирани, а тялото на жената непрекъснат бива използвано за най-различни цели в нашата култура, история и пазар. Неизбежните клишета, които произлизат от това, проблемът за пола и вечната борба за надмощие между мъжете и жените често биват тематизирани в нейната работа.
Ярък пример за тези търсения е и спектакълът ѝ с Роза Беерман „Strip naked, talk naked”, реализиран в рамките на FREISCHWIMMER 2014/15 с продуцент Sophiensaele, Берлин. В него те създават възстановка на датско телевизионно предаване, в което под лъч от светлина различни жени са събличат чисто голи, а седналите в кресла срещу тях мъже обсъждат телата им. В спектакъла жените са те, а двама, самопределили се като „модерни мъже“, се опитват отново да поетизират говоренето за женското тяло, изчезнало между порнографията и пуританската политическа коректност. Докато говоренето за телата им е откровенно, уважително и на моменти дори действително поетично, то няма как да затворим очите си за властовите отношения (на жените в предаването не им е разрешено да говорят, те могат да се изразяват само чрез мимики и гримаси) и наслаганите с векове представи и фиксации с женственоста, най често представяна чрез словото и погледа на мъжа. За разлика от предаването, в спектакъла мъжете също се събличат, което макар и това да е сам по себе си малък жест на съпричастност, то той обръща споменатите властови неравенства и дори успява до някаква степен да освободи казаното от тях от цинизма на позицията, от която бе говорено преди това.
Ива Свещарова споделя, че темите за спектаклите се пораждат от споделен интерес към даден проблем, който поражда задълбочен процес и търсене на автентични, нови ходове и подстъпи, а в иделания случай една или две находки от този процес ще критстализират като концепция за нов спектакъл, породен от желанието да споделиш нещо, за което търсиш как да облечеш в сценична форма. Този процес остава най-ценното за нея в нейната работа, дори когато той е труден и изморителен. В него се търси изначално и движението за всеки проект. То трябва да бъде породенно от темата, а не от движенческите наслагания на тялото, колкото и трудно да е това понякога.
Чрез този отворен подход често си проличава и граничността в работата на Ива Свещарова между театъра и танца, между различните школи, усвоените техники и отхвърлянето им с цел откриване на нови, по-автентични езици между различните контексти, сцени, условия на труд, публики и партньори, с които работи. Тя трудно може да бъде поставена като артист, работещ в определен жанр или стил. С работата си тя разгръща дефинициите ни за съвременнен танц и привнася една различна чувствителност, за която също би било спекулативно да се опитаме да отнесем към конкретна сцена, била тя българската или немската. Тя създава нови пространства за българския съвременнен танц и за начините, по които мислим това изкуство и неговите форми тук.
Може би, дори е парадоксално как чрез мениджърската си практика тя, по нейните думи - „запълва липси“. Чрез съосноваването и поддържането на Международния фестивал за съвременен танц и Пърформанс „Антистатик“, чрез работата ѝ за „Списание за танц“ и съосноваването на балканската обучителна програма Номадска танцова академия. Според нея, сцената има нужда от повече достъп до чужди на самата нея продукции и идеи, за да може да развие рефлективност за самата себе си.
Надявам се, че липсите ще стават по-малко, а рефлективността на сцената ще отключи една нова нейна автентичност и енергия, а междувременно искам да видя къде ще я отведат Ива Свещарова нейните търсения.