Когато тръгвам да мисля и пиша за опита в театъра на Неда Соколовска, веднага се сещам за представленията във вече несъществуващия център за култура и дебат „Червената къща“. Знаково място, останало вече само в паметта. Именно там, през април преди осем години, гледах първите представления на Vox Populi и на Неда Соколовска. Помня, че бях силно впечатлен. Емоционално, интелектуално и чисто физически. Те и досега си остават едни от най-силните ми театрални преживявания. Единствено съжалявам, че не заведох и родителите си да ги гледат.
Други неща, за които веднага се сещам, са едни важни думи и понятия, които играят важна роля във възприемането на нейната работа – документ, архив, порядък и дискурс или просто говорене, ако предпочитате.
Какво е документ? Старите значения на „документ“ от латински и френски са „урок“, „доказателство“, които да показват, да носят знание, което да бъде взето и прието. Какво е архив? Документи, запазени като доказателства и свидетелства, гръцкият корен показва, че архивът, колкото и да е парадоксално, е в началото, той е основата, от която тръгва да се разраства обществото, първите му спомени преди да се разклонят към настоящето и бъдещето. Какво са порядък и дискурс? За тях ще трябва да припомня до болка познатия понятиен апарат на Мишел Фуко. Дългата скоба, посветена на Фуко, е само за да стане видимо и ясно каква и колко е ценността на театралния опит и практика на Неда Соколовска, която е свързана с мощно разширяване на говоренето в театъра, с автентично освобождаване на езика, всекидневието и паметта. Нейният театър е театър на човека и човешкото и е политически, но е изпълнен с грижа, емпатия и най-вече – с човещина. И говорейки за търсенията на Фуко говоря за търсенията на Соколовска.
За Фуко порядък/оrdre означава ред, подреждане, конституция, йерархия, таксономия, класификация, т.е. порядък и в никакъв случай безредие, хаос, неопределеност, никаква менлива и тъмна социална и словесна материя, която би могла да замъгли или да се опита да наруши космическата уредба, дори тя, в крайна сметка, да не е трансцендентална, божествено постановена или исторически необходима, а да е просто случайна.
За Фуко дискурс/discours е слово и реч, различни за определените съсловия, епохи и ситуации. Етимологично погледнато дискурс означава разбягване, порядъкът внася ред в това езиково разрояване, за да може да се конструира тема и смислен език, да се произведе продукт на нашето познание, който да бъде обговарян по разумен начин. Когато езикът напуска съответния дискурс, той става безсмислен. Нищо смислено не съществува извън дискурса. То може да бъде само абсурдно, лудо, неносещо познание или просто извън-редно, извън реда на подредените от дискурса неща.
Творчеството на Фуко е опит на осмисляне, критикуване, археологизиране и генеалогизиране на волята за истина и норма на дискурса в контекста на лудостта, сексуалността, литературата, наказанието, хуманитарните науки и други познаваеми полета.
В една официална реч, която Фуко произнася, говоренето му е предварително уговорено по невидим институционален начин, който позволява едно и изключва друго казване. Понякога усещаме безпокойството, че не притежаваме езика си и изразяването на себе си, че сме по условие ограбени от пълноценния и чисто собствен дискурс. Това усещане рядко мотивира оразличаване на практиките, на причините, на същността на този дисциплиниращ грабеж, който предпазва от потенциалната опасност („каква е опасността?”, пита Фуко) на роещите се дискурси.
Във всяко общество езикът е проконтролиран, за да бъде подчинен и да не бъде произволен, стихиен и най-вече опасен. Първата външна система за контрол на дискурса е забраната. Съществуват действия на избор, подредба, йерархия и разпространение, които овладяват опасността от свобода. В хармоничната игра на трите вида забрани – забрана за говорене по определен предмет; забрана за говорене при определени обстоятелства; забрана или право на говорене на привилегирован или лишен от права субект – се образува стегната мрежа и система, която в нашата епоха, според Фуко, е най-стегната в полето на сексуалността и политиката. Дискурсът не само скрива или разкрива желанието, той самият е обект на желание и на воля за власт.
Има и друг принцип на изключване – разделянето и отхвърлянето чрез противопоставяне. Това е втората външна система за контрол на дискурса. Образцов пример за това е концепцията за лудия и неговия образ. Той е изключително извън-реден, не е на мястото си, не е във времето си. Той е непълен субект, скрит носител на истината или на прорицания от бъдещето. Словото му не е смятано за пълноценно, било е безсмислен шум и бръщолевене, и до самия край на XVIII век не са правени опити то да бъде разбрано. Въпреки промяната в настоящето положение на лудия, в наличието на вслушване в неговия монолог, отново има институционално изключване, определени условия за чуване и разбиране на думите му, волята за нормализиране също е налична, той е толкова непълноценен и извън-реден, колкото е бил и преди.
Има и определена воля за знание, което е измеримо, наблюдаемо, установимо и верифицируемо и зависи от съответните технически инструменти за достигането до потвърждение на това знание. Институционалният гарант на този дискурс е педагогическото образование, научните общества, литературата, етиката, икономиката, наказателният кодекс – цялата мрежа от неуморно и принудително преповтаряне и прилагане на дискурса, на отделяне на грешно от правилно. Волята за истина, пронизана от власт и желание, не вижда истината – т.е. нещото, което не е било необходимо да се случи по този именно начин, а може да бъде и по друг. Ако волята за истина е изключване, то обаче истината става стихийна и „лъжлива” плодовита валидност, при която всичко е позволено – Ницше, Арто и Батай са ключови знаци в чистата практика и опит за откриване на истината.
Има и вътрешни процедури за контрол и производство на дискурс, те овладяват събитието и случайността. Първи по значение е коментарът. Става въпрос за коментар на големите разкази и наративи, които съдържат дълбокомислие и смисъл и формират малките разкази. Те създават идентичност чрез преповтаряне и включване в ежедневието и така валидността им, също и тази на дискурса, изглежда необходима и неотменима. Това са религиозни, юридически, литературни и научни текстове, които са казани и преповторени. Коментарът трябва да изкаже това, което е вече казано и което привидно никога не е казано до край. Той изпълва, изпълнява и прилага текста.
Освен вътрешни и външни системи за контрол на дискурса има и система за употребата му, за изказването на истинното и за това какъв трябва да е този, който има право да говори. За съответния вербален ритуал или процес трябва да се има подходяща квалификация и познания, субектът да се държи по определен начин в публичното и в частното, иначе няма да му бъде отпусната ролята на говорещ в пиесата на дискурса, но спокойно би получил роля без думи и без право на глас. От неежедневните дискурси, религиозният, политическият и юридическият дискурс все още функционират по този начин.
Сложно е съществуването на „дискурсивните общества” и като тяхна еманация Фуко посочва рапсодите, които са човек-дискурс, знаят наизуст определено произведение и го преповтарят и запазват според дефинирани кодове и норми. Те напомнят на хората-книги от „451 градуса по Фаренхайт” на Рей Бредбъри, където литературният дискурс като такъв е изгорен и единственият начин да бъде запазен е като се вокализира не от четене на хартия, а от прослушване на наизустил го преносител на езиковото единство на дадената творба. Фигурата на писателя, за Фуко, противопоставена на всекидневната употреба на дискурса, дава размита и по-отворена в демократичната си достъпност представа за „дискурсивно общество”.
Доктрините противостоят на „дискурсивните общества”, защото искат да се разпространяват навсякъде и да универсализират говоренето, да се говори в един-единствен дискурс, който напълно затъмнява другите. Обществото, като доктринална единица, си е присвоило дискурса и политическият начин (в смисъла дори на дискурсивна полиция) е да го дистрибутира чрез образователната система.
Вербалните ритуали, „дискурсивните общества”, доктриналните групи и образованието са свързани в голяма констелация, която подрежда и разпределя както правото на говорене, така и самото говорене.
Някои основни философски теми също спомагат за ограничаването и изключването. Така действат концепциите за идеална истина и иманентната рационалност, които са закон на дискурса. Дискурсът е изговорена истинна мисъл, а ако не е такава, то тя не е слово, на което може да се обърне внимание, тя е шум. Философският език може да бъде групиран като три типа игри – на писане, четене и обмен. Първият е донякъде трансценденталистки, има изначален субект, който произвежда и намира условията за възможност на нещата като улавя смисъла им с мисълта си. Вторият е метафизически, отвъд физичен, има изначален опит, в който дискурсът сам се изговаря, битието се нашепва и само трябва да бъде внимателно разчетено. Третият е форма на обмен, наречена универсална медитация и размишление, която е чиста философска спекулация, т.е. всичко може да бъде изговорено за всичко и да бъде отражение на собствената си истина. Не е трудно да заяви и размени смисъла и положението си и от език да е логос или дискурс и обратното. По този кратък път означаемото става означаващо и постига само себе си и нищо повече, преповтаря се в безспирна игра.
Въпреки благоговението, което цивилизацията ни изпитва към дискурса като игра, безспорна логофилия, съществува и страх от него (логофобия), страх от неконтролируемия език и поведението, което носи със себе си. За да анализираме този страх трябва – да поставим под въпрос нормиращата воля за истина; да се върне на дискурса статута на събитие; да се премахне господството на означаващото. В това се заключава бъдещата работа на Фуко и за да я извърши трябва да се съблюдават методологичните изисквания, които е формулирал.
Това, първо, са четирите негативни принципа за дискурсивен анализ. Принцип на преобръщането – анализ не на това, което се казва, а на това което се премълчава, важно е не включването, а изключването. Принцип на дисконтинуитета, според който няма голям, единен, безграничен и безмълвен дискурс, който трябва да се изяви с възвърнато слово, дискурсите се преплитат, сблъскват и разминават. И затова трябва да се приложи принципа на специфичността, т.е. насилието, което упражняваме над нещата, защото няма предзадаване и не светът обръща лице към нас, за да го разчетем. Ние разчитаме това, което впишем в света. Последен е принципът на екстериорност, който валидира стремежа не към скрития смисъл, а към външните условия, които пораждат дадения обект на анализ.
Вторият комплект методологически инструменти на Фуко е позитивен. Той оценява като по-важни за дискурсивния анализ понятията за събитие, серия, правилност и условия за съществуване, отколкото противостоящите им понятия, които са ключови за класическата история на идеите – създаване (защо и кога е създаден даден обект на анализ), единство (единството и пропорциите му), своеобразие (уникалността му) и възможност за значение – подтекста, който крие необятен смисъл.
Фуко прави две забележки. Първата е за съвременната история, която следи и „малките” събития и не отдава значение само на „големите”, защото наблюдава структурите на дълготрайното време. По този начин историята всъщност разширява събитията и им отдава още по-голямо значение. Така могат да се анализират не големите събития в причинно-следствена игра, а и отделните серии, за да се открият причината и условията им. Основните понятия касаещи отделните значими събития-серии не са съзнанието, историческия континуитет, знака или структурата. Артикулирането на дискурса в анализ не трябва да се практикува според голямата философска жива история от диалектическия и абсолютен калибър на Хегел, например. Анализирането трябва да се води от конкретните и действителни изследвания на историците.
Това, от своя страна, поражда философски и теоретични проблеми. Какво е дискурсивно и езиково събитие? То не е субстанция, качество или процес. То не е тяло, макар и да е материално – определено участва в разгръщането и съвместното съществуване, което протича между субектите, но не им принадлежи в овладяна форма. Фуко казва, че дискурсивното събитие спада към безтелесния материализъм и е ефект от материално впръскване.
Друга проблематична област е нуждата от теория за дисконтинуитетна систематизация на хомогенни, по своята дискурсивна „природа”, събития.
Трябва да се въведе и произволността в случването на събитията, защото в тях, като последствие от това, че не може да се предвижда механично дадено събитие в серия, е очевидно, че няма необходимост. Това означава, че не някаква необходима представа стои зад дискурса, а че единствено дискурсът по един или друг начин, еднакво отдалечен от каквато и да е необходимост, създава представата, концепцията, разбирането.
Работата на Фуко ще е посветена на два типа анализ, които са взаимно преплетени и се допълват. Единият е критически, другият е генеалогически.
В първия се прилага принципът на преобръщането с формите на изключване, ограничаване и присвояване в три големи полета – лудост и разум в епохата на Класицизма и Просвещението, забрани в езика на сексуалността между XVI и XIX век и волята за истина и знание в различните й дискурсивни претопявания
Генеалогическият анализ е позитивистки и се опитва да отговори на това как са се образували, не само въпреки, а и посредством формите на изключване, системи от сериите в съответните полета на дискурсивен анализ.
Разликата между критическо и генеалогическо е в ограничаването и перспективата. Критиката атакува и преобръща консолидирания и стабилно изключващ дискурс. Генеалогията търси вариации, дисконтинуитет и условия за формиране на дискурса, както и на негови врагове, приятели и далечни роднини, които може да са разпръснати и способни да помогнат за пълното му разбиране.
Дискурсивният анализ може да покаже единствено играта на случайност, в която една единичност на дискурса е наложена като универсална, но в никакъв случай това не значи, че какъвто и да е универсален смисъл съществува.
Тази дълга скоба, посветена на работата на Мишел Фуко, надявам се, показва колко силно свързана е Неда Соколовска с тези разбирания на Фуко, макар и не явно и експлицитно. Тя е почти „дословно“ свързана с тях, а нейният театър е наистина „вербатим“, което буквално значи „дословно”.
Представленията й са смесица от множество живи неща – жива съпротива спрямо традицията на драматичния театър и ограниченията му, живи документи, жив архив, живо свидетелство, жив дискурс, жива антропология, критика, археология и генеалогия, жива изследователска работа, живо човекознание, живо любопитство. Тази смесица може да създаде единствено жив театър от живи съмишленици. Представленията й, от своя страна, зареждат с живот публиката. Представленията й, без значение каква е темата, не са алегории или метафори, амбицията им не е естетически иносказателна. Те казват това, което искат да кажат – директно. Те не гравитират около темата, те не са за нещо, те представят нещото и човека сами по себе си. Това е тяхната амбиция и риск, който се отплаща. Представленията й са за гласове, тела, феномени и явления. Лупата на сцената поставя автентичните монолози на живи хора в друг контекст, така те придобиват друго значение и сила. Най-често на деликатна съдбовност и изповедност, съпроводени от искреност и интимност, които правят от всяко представление извънредно лично събитие. Всекидневното говорене е презаредено и е качено на степен, уголемено е от контекста на сценичното изкуство.
Представленията на Неда Соколовска не могат да се редуцират до фабула. Те са картина, рентгенова снимка със специфична сценография и хореография, с неподражаема свобода на словото, дискурса, говоренето, документа и архива. Тази действена и жива свобода води неминуемо до разширяване на полето на театралното, политическото и личното. Работата й прекроява картата и територията на човешкия опит в България, прави екстраполация и синтез на реалността, за да се стигне до изричането и преизричането от страна на актьорите на слово, което макар да оспорва „законите на драматургията“ има своето централно място в сърцевината на писането за сцена. Това е особено важно в исторически моменти като днешния, когато не само в България политическият ред е в криза, а човешкият смисъл и живот са буквално застрашени. Работата й защитава многообразието на словото, на историите и на човешкото – нещо, което изкуството прави от прекалено много време.
Но, все пак, за какво са представленията й? От 2012 г. досега Неда Соколовска има деветнайсет постановки. По-голямата част от тях са с „Vox Populi” в „Червената къща“ и само няколко са извън нея.
„Невидими №3: Дом“ е за бездомните хора в София и техния живот и истории. Представлението без усилие разруши лесните клишета, господстващото говорене, дискурс и стереотипи за тях. „Попфолк хроники: Бели птици и куршуми“ направи това с чалгата. „Сбогом, Йохан Райс“ и „Закачане“ направи това с онлайн любовта и с пристрастяването към технологиите. „Невидими №1“ направи това с живота на хората с опорно-двигателни увреждания, а в това представление е и едно от най-красивите и жизнеутвърждаващи неща, които някога съм виждал в театър на живо – танцът на Велислав Велчев в края на представлението, той, след тежък инцидент и с 80% изгаряния оцелява по чудо, но макар да губи краката си, танцува. „Невидими №2: Фу“ беше за трудността да се комуникира с китайската общност в България. „Майките“ без усилие разруши лесните клишета и стереотипи за майчинството и за това да си дъщеря, препоръчвах представлението на всеки мъж, с който разговарях по това време. „Мир вам“ направи това с бежанците по време на изострен расизъм, който, за съжаление, още е наличен. „Яце форкаш“ дава най-интересната и актуална картина за хората в Родопите и за един начин на мислене и живеене, които изглеждат все по-спасителни и ценни през 2021 г. „Поколение Ь“ беше посветено на поколението на 90-те, а „Але, хоп! – по високо опъната тел“ беше за хората, живеещи в и за цирковото изкуство. Връхна точка, може би, в работата й беше „100% Пловдив“, съвместно с Римини Протокол, когато на сцената не бяха актьори, а целият Пловдив, макар и в умален мащаб, чрез сто души на сцената.
Трябва да се подчертае, че театърът на Неда Соколовска разрушава по съзидателен начин, с грижа и разбиране и с воля за сближаване. Нейните представления са начин и метод човек да излезе по безопасен начин от зоната си на комфорт, да научи много за обществото, в което живее, да дари зрение на слепите си петна и да разбере с разума и чувствата си какви са тези хора, с които се разминава всеки ден и най-вече с тези, които остават невидими. Нейният театър е успешен опит по радикално включване, от който социалните политики могат само да се поучат. След като съм гледал, което и да е от представленията й, съм се чувствал като след дълъг и хубав разговор с нов приятел. Научил съм повече за него, опознал съм го и по този начин съм научил повече и за себе си. Какво повече от приятелство, повод за размисъл и преоценка, от познание, силни чувства и път към себе си и към други хора може да желае човек от театъра? От живия театър.